ДепартаментФилософия и социология

Живата утопия в местенето на погледа

sledva28_184x250_fit_478b24840a

Живата утопия в местенето на погледа

Денкова, Лидия // Сп. Следва, бр. 28. - София, НБУ, 2013

Изследвания

 Да си представим човек (а защо не и цялата история с принадлежащите й „духове" на времето), който изпъва глава и напряга до крайност зрението си, за да погледне отвъд - особено ако пред него стои висока стена, непроницаемостта на бъдещето. Или пък поглежда нататък, далеч към хоризонта, където всичко изглежда малко, неразличимо в плътната сивота на неясно смесеното - сивотата, цветът на действителността за Ницше. Човекът го прави, защото не иска - а и не може - да тъпче на едно място, местенето е живот. Накъде и как? На първо замисляне и Кант, и Ортега-и-Гасет, и мнозина други са убедителни в своите обобщения: „Всички наши действия се отнасят към бъдещето", „за човека няма нищо по-вълнуващо от погледа в бъдещето". Нашият собствен живот според Ортега е такава радикална реалност, че изпреварва сам себе си и търси собствената си траектория, понеже не ни е даден наготово като траекторията на куршума: „от психологическа гледна точка за нас е важно не какво сме били, а какво искаме да бъдем" и „независимо дали искаме, животът ни е бъдещност". В този смисъл утопичността е неизбежното желание на човека да се себенадмогне, понеже сам е недостиг и се стреми да преодолее недостатъчността. Дори „съдбата отрежда на човека привилегията и честта никога да не постига преследваната цел и да бъде чисто стремление, жива утопия". Човек прекарва живота си в желанието да бъде друг и това става, като си поставя свръхзадачи, които обаче не са невъзможни. Дотук излиза, първо, че утопичността е неизбежна, понеже самият човек е двойствен, и второ, че сякаш има добър и лош утопизъм, като деленето за сетен път повтаря въпроса на слушателите на Сократ: остави, казват те, описанието на идеалната държава, кажи бързо дали е възможна на практика, в реалността? И какво ако не ¦ възможна, ако идеалният човек и държава нямат място тук и сега и съществуват само докато за тях се говори или биват рисувани, или биват разказвани в митове и приказки от литературата? Как живее себенадмогващият се човек с невъзможното? Като се отказва от „честта да бъде чисто стремление" или като създава антиутопии от отчаяние, бунт или дори от ressentiment?

 

В Държавата на Платон Сократ предлага друго: първо да нарисуваме прекрасната картина, а нещата, гледайки към прекрасното, ще започнат да се случват малко по малко в реалността - ясно е, че тази реалност никога няма да съвпадне с картината, по без идеята пред очи всичко ще се мести хаотично в различни посоки. У-топията всъщност е евтопия - поместила се е в доброто място на идеята, - а самата идея, докато остава идея, няма конкретно място и също като философа е атопична, без място, навсякъде и никъде едновременно. Както се казва още в Държавата, докато рисуваме, можем да трием и да създаваме още по-хубава скица, според това, което ни е подсказала нашата радикална реалност. Утопията остава добра, докато човекът свободно мести погледа си и не го приковава нито напред, нито назад, нито пък към един-единствен модел, мит, идеология, претендиращи да са най-добрите възможни. Тоест обглеждане, а не фиксиране, панорамно, а не коридорно, нацелено като пусната стрела мислене. Цялата трагедия на лошите утопизми - в лицето на тоталитаризмите - е точно това: забраната за отместване на погледа от фиксирания модел на едно-единствено светло бъдеще. Накратко, ако човекът неизбежно изпитва необходимост от утопия, то той не изпитва необходимост от един вид утопия. Всъщност дистопиите, разместванията, идват да преобърнат тъкмо там, където погледът е изпаднал във вцепенение и е престанал да се движи като локатор, като морски фар, постоянно осветяващ всичко на 360 градуса и никога неспиращ в една само точка на вълните. Бъдещето е времето, което още не е, и ако си го представяме „златно", то това време си присвоява и едно златно, също още не-съществуващо място-у-топия. Принципът за единство на време и място сякаш действа и за утопиите. Разбира се, прозрението sa сегашното може да насочи погледа назад към другото вече не, миналото, понеже никой не знае дали по-доброто ще настъпи, но и никой не знае дали мече не случило, дали Златният век не се е оказал безвъзвратно в началото - рекин' не ick.it към извора. Във всеки случай у-топиите, несъществуващите места, се нанизват но стрелата на времето и неминуемо започват да разпъват настоящето по начина, описан от Мерло-Понти в неговата Похвала на философията. Ако приемем, че движещата сила на всяка утопия е идеята за щастието, то в един момент, от пренатягане, тази идея престава да бъде жива, изпада в оправдание, претекст и се свежда до „сумата на нашите носталгии, злопаметности, неувереност и фобии". Необходимо е, както казва Бергсон, да излезем от стрелата на времето, да си дадем сметка за неговото колебание, да се научим да гледаме и встрани, да се предпазим от високомерно (буквално високо мерещо) закостеняване, от пред-намереност, което ще рече и от пред-разсъдъци. Предразсъдъците винаги имат свое място, не са утопични.

 

Най-добрият начин, посочен леко от Еразъм, докато описва портрета на Томас Мор, автора на знаменитата Утопия, появила се за пръв път през 1516 г. и станала отправна точка за много размисли по темата, е „благата веселост", шегата, иронията. Единственото, което иска Мор, човек със „светъл ум" и „жаден за свобода", е, като изходи от своето, британското общество от онова време, да разбере какво пречи на съгласието. То става само ако се разбере - а тук говори и Аристотел - какво прави човека щастлив. Затова утопийците толкова много се вълнуват и разсъждават по темата за удоволствието. Няма нищо по-реално от следните две твърдения на Утопията: „Каква полза, ако човек е прекарал целия си живот без наслада и тъжно" и „Самата природа ни предписва да бъдем щастливи". Човекът-„жива утопия", е всъщност всеки човек и всяко общество, които по природа искат изцяло да постигнат най-невъзможното нещо тук и сега - щастието. Ето защо утопията винаги се завръща, под една или друга форма, в едни или други текстове, литературни и философски. 2013 година отбелязва ред философски годишнини: 300 години от рождението на Дидро, чийто „утопичен проект" Енциклопедията пледира за обгръщащия поглед на щастливия разум; 100 години от рождението на Албер Камю, екзистенциалиста, чиято философия на абсурда и бунта рязко размества оплоскостеното и разпиляно мислене на XX век, допуснало онази „баналност на злото", за която точно преди 50 години пише и Хана Арент. Задава се и 500-годишнина от „Утопия" на Томас Мор. Все поводи, докато се питаме за нашето щастие, да местим погледа си по океана на годините, които на вълни носят до нашия бряг нещо и после обратно си го прибират.